Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
03.10.2012 21:44 - Момино сърце
Автор: vahisht Категория: Лични дневници   
Прочетен: 9054 Коментари: 12 Гласове:
43

Последна промяна: 04.10.2012 10:32

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Колко "времена разделни" е преживял нашият народ, не са едно, две,  но въпреки всичко е  успял да се съхрани, както физически, така и духовно. Ще преживее и настоящото безпрецедентно в неговата история,  морално и духовно оскотяване на една голяма част от него. Тук ще Ви предложа един автентичен разказ за времето през онази така наречена"народна власт", която власт не успя да го съсипе в духовен план, по пък даде своето отражение за години напред.В самото началото искам да отправя молба- знаейки, че разкази от подобен род провокират привържениците на  "народната власт" и техните опоненти към нелицеприятни словестни дебати, моляви не използвайте този постинг за коментари от подобен род. С разрешението на автора( благодаря на съдбата, че ме срещна преди години с този Човек, един истински приятел и родолюбец) си позволих да "прекръстя" разказа и да го публикувам тук в блога.

                                      Момино сърце


Милозливите Петровци

Седим с Пепи, мой приятел и набор, кръстен на дедо си Петър от Урвене, и за кво да си приказваме – пак за емиграция. "То, вика той, баце, имам чувството, че ние, българете, сме вечни емигранти. И моя деда Петър се е пробвал да бега, ама те - врънал са, та дече и я баш като него напраих." (Пепи се върна преди 5 г. от Испания. А си приказваме на врачански, що така ни е най-благо, а и нема с кого другиго да ползваме омайната си родна реч.)

Около Димитровден на 1949 г. двама младежи николапетковисти – Петър, на Пепи дедо му, и Павел, напускат скришно селото и оттатък Берковица, където границата ни се вклинява най-навътре в територията ни, преминават браздата.

„Бехме вече отвъде, я си отварам ушите за всеко шумканье. Бре, дече има некой позади назе. Коги са обръщам – наш Петър ръдза, та чак ша са задави. Брайно бе, кво ти е бе? Он не може да промъца. Натиснах го надоле и му викам: проминахме веке, не бой са, съземи са! А он едва успе да си земе въздух и рече: Мале ма! Свидно ми е за макя ми! Разрева са със глас и побегна бръже нандзаде. Не беше ербап човек, милозлив беше, не става за емигрант!”

Това ми го обясни лично дедо Павел, миналата година, като идва у нас. Беше запазил диалекта, такъв, какъвто го е говорил в своето детство, добре че, нали ви казвам, и аз го поназнайвам.

Кой е успелият ли? Дедо Павел е успелият - развъртял бизнес в Америка, като възпитаник на столарското училище е можел да прави добра тишлерия, отворил е фирма.

Дедо Петър е неуспелия –  цел живот си е останал прост овчар на село.

Когато се връща в селото, дедо Петър е млад мъж, но наборите му са били вече женени, с дечурлига! И той побързал да свърши тая неотложна работа. Обаче някой му е имал зъб и след време го е подклеветил, че е правил опит да мине границата, затова е вкаран в ареста, а после по затворите и твърде вероятно даже в концлагер. Чак 60-те години се е прибрал на село и овчаруваше до края на дните си. Е, накрая почти не можеше вече да ходи, та седеше на нашата пейка и с моя дедо бистреха политиката, беше по времето на Иван Костов.

Помня и майка му – баба Мика. Тя умря в дома си през 1977 г. Дедо Петър ревеше като малко дете край ковчего й и на мен колко ми требваше да ми се насълзят очите. Неговата многобройна  челяд го пое да го утешава.

Ние, като добри комшии, бяхме отишли с баба ми да изпратим добрата стрина Мика, така й викаше баба ми. Баба накърши чемшир, а беше омесила и турта и накрая, преди да я мушне у фурнята, й тури кръст от тесто.

Баба Мика лежеше странно упокоена и достолепна в ковчего, сложен на 2 стола в същото мутваче, където изкара последните си години. У малката собица с белосани стени, отдесно я гледаха пошитите й бели ковьорчета с лебеди и лодкари и морска сирена - наречена дева сияйна. Отлево – покафенели снимки от войниклъко на мъжо й и от сватбите на унуците й. Беха й забрадили нов чембер, изподи него се подаваше побелелата й моминска плитка и се подвиваше под брадичката. До свещицата й беха турили бучка захар – единственото й лакомство в нелекия й живот. Помня, че всеки път, когато се отбивах у тях, бъркаше някъде из скришните си джебчета под престилката и ме черпеше с бучка шекер.

Дедо Петър се стопи после от мъка и години наред все си я поменуваше, за квото и да приказваше.

А дедо Павел се беше върнал наскоро от Америка – модерен американски пенсионер – с бял раиран костюм и скъпа рамка за очила, имаше и елегантно бастунче. Искал да си уреди завещанието с роднини, които дори не познаваше. Само брат му бил жив, но не особено адекватен. Племенниците му и техните деца се нахвърлили да се дърлят и огорчили безкрайно човека, който искал да помогне, ако е възможно, на всички.

Нали ви казвам, че лани си ходих и аз на село. Къщата ни не е разбивана, след последния път, защото вече няма какво да се вземе, но е доста обрасла и ми е много тягостно. Режех си една дюля с чикийката на дедо, която намерих в бюфета, заедно с един брус и едно свидетелство на телето от същата оная 1949 г., че било с рус косъм и без други особени белези и девиации.

По едно време някой подвикна, обръщам се и гледам американския старец. Вика: "Момче, може ли да флезна, я съм са чувал куто дете у вашия двор" "Яла, викам, ама къде да та тура, като е обрасло насекъде."

"Те тук те ша приседна поди орехо. Тоо орех си беше толко дебел и коги я бех дете, сигурно е барем на 200 годин. Тука седеше твоа прадеда и имаше адет да делка дръжки на тояжки и да прави трикраки столета и синии. Я виж моя бастун е дип модерен – с обков от слонова кост, оригинал."

И като успя да се свие и да приседне, почна да ръчка с бастунчето из саморасляците и тръните и изведнъж отзад се показа любимото цвете на баба ми – момино сърце, незнайно как оцеляло. Същото цвете се садеше във всеки двор, садила го е и майката на дедо Павел, разбира се.

Дедо Павел се протегна, та си откина едно цветле – грозд от малки му розови сърчица - помириса го с притворени очи и видимо се развълнува. Ама много силно се разчувства и устните му сами промълвиха: „Мале, мале! Колко ми стана свидно за макя ми!”

Надигна се и закуцука към тях, чакаха го накокошинените му роднини да му доразкостят завещанието.

С Пепи спорехме кой от двамата бегълци е бил по-щастлив?

„Я не знаях кво е щастее, рече ми дедо Павел. Немам деца, не саках да ме погребват в Америка. А Петър е умрел дома си, наобиколен от челяд. Пил си е овчо млеко и си е правил домашно сиренье! На тия поляни отрасна, на тия пояни си пасе стоката, тия баири е пулил, доде си е склопил очите. Блазе му, лека му пръст!”

И дедо Павел се е споминал тази година и е погребан до набора си – дедо Петър, да си правят компания и ако речат да побегнат от оня свет, заедно да бегат.

Аз не знам тука ли ще изберат пак да снизходят, ама ако са тука, ще ми се и на мен някой ден пак да се върна. Тогава може България да не е такъв пъкъл и тогава ще си хортуваме на спокойствие с добрите старци за миналия им живот. Ще ми бъде приятно и вас да ви срещна, ако речете да се превъплътите пак по тези ширини. Не е лесно изпитание, ама може именно това да е целта, да вземем китап от възможно най-тежкото школо – в такъв случай сме избрали правилното място! Ще се изучим добре и ще резбоваме с джобните си ножчета подножието на трикракия трон на дедо Боже! А жените ще му пошиват ковьорчета и ще му пълнят устата с бучки шекер.

Пепи, моят набор, потвърди, че деда му Петър е бил щастлив човек, особено задето внуците са му подновили името. За ония мрачни времена, когато е гнил по затворите, никога не е разказвал! Ако не беше дедо Павел да си дойде от Америка, и ние почти нищо нямаше да знаем за бягството им през граница.

Пепи, за разлика от мен, се кълне, че кво ще да става, ще си седи тука. Даже, ако даде Господ да има и внуци, ще заръча да му подновят името. "Ехей, засмях се аз, внук ти ще се казва като тебе – Петър Цеков Петров Цеков Петров Цеков Петров..."

„Петър Петров от Урвене, малко ли е, изрепчи се той, това казва всичко!"

"Ревльовци сте вие", майтапя го аз, но знам, че са печени мъжаги, ако и да са малко милозливи. Затова сме и приятели с него!

"Щастието помага на смелите" са казали древните римляни, но не са знаели, че е дълъг и криволичещ из граничните шубраци земният път и че щастието има други корени и дава други цветлета.

И ние не знаем де, щото сме разкъсали веригата и няма как да се поучим от опита на Петровците преди нас.

Поради което плащаме със собствената си опитност. И търсим кому да я предадем, като част от Големото ни Завещание.

 

ПП -  Момино сърце е разсадено и в двора на църквата в Банско. Ухае прекрасно!

От Ивелин Любенов
13 август 2012 г.








Гласувай:
43



1. jabalka - Добър да е денят Ви!
04.10.2012 09:26
Тук ухае на всички малко, но толкова стойностни неща!
Мило ми бе да прочета!
Наистина по тези части на България и до ден днешен се срещат мъже наглед с грубовати обноски но с тихи и копнежни сърца- имала съм радост да общувам с тях!
Благодаря Ви за тази среща!
цитирай
2. stela50 - Хубав разказ ... нещо много мило и носталгично отключва...
04.10.2012 16:15
Върна ме в детството, когато и в града имаше малки къщички
с огромни градини и много цветя... и много деца ...
В нашата градина винаги е имало Момино сърце, нежно цвете,
което редеше вълшебни приказки в нашите главици ...
Благодаря за прекрасния постинг !
цитирай
3. vahisht - @ jabalka Благодаря,
04.10.2012 21:35
jabalka написа:
Тук ухае на всички малко, но толкова стойностни неща!
Мило ми бе да прочета!
Наистина по тези части на България и до ден днешен се срещат мъже наглед с грубовати обноски но с тихи и копнежни сърца- имала съм радост да общувам с тях!
Благодаря Ви за тази среща!

за споделеното усещане което е породил у Вас този разказ, радвам се, че Ви е харесал.
Лека и спокойна вечер!
Поздрави!
цитирай
4. vahisht - @ stela50 Хубаво е когато
04.10.2012 21:41
stela50 написа:
Върна ме в детството, когато и в града имаше малки къщички
с огромни градини и много цветя... и много деца ...
В нашата градина винаги е имало Момино сърце, нежно цвете,
което редеше вълшебни приказки в нашите главици ...
Благодаря за прекрасния постинг !

има все още хора които умеят да четат приказките на Моминото сърце.
Благодаря за отзива и споделеното, надявам се Ивелин да прочете вашите коментари, ще се зарадва от сърце.
Лека и спокойна вечер!
цитирай
5. faktifakti - Разказът е чудесен.
05.10.2012 12:03
А старовремският стилът , чрез който е поднесен добавя уникалност . Идеята на разказа е също е много стойностна . С уважение.
цитирай
6. tsanynka - Благодаря ти за този постинг!
06.10.2012 04:49
Чудесен разказ!Поздрави за автора!
цитирай
7. mariniki - момино сърце...
08.10.2012 13:51
хубав лазказ... мило и драго ми беше
да прочета... и музиката...
поздравявам те..
цитирай
8. анонимен - Само човек....
10.10.2012 08:23
Само човек с добро сърце може да напише такъв разказ! Подозирам, че има странното хоби да пее с пълно гърло и все сила "МАМА ЛЕОНЕ" на високите върхове!
цитирай
9. анонимен - O, успя да ме изненадаш!
10.10.2012 20:42
Сърдечно благодаря на теб и на твоите верни читатели!
Ивелин
цитирай
10. анонимен - Васко , това ще е интересно за тебе , да разсъждаваш!
11.10.2012 09:08
http://ivoberov.blog.bg/politika/2012/09/16/levski-botev-prisystvieto-robstvoto-i-quot-mlykni-syrce-quot.1000464
цитирай
11. megg - Благодаря за този разказ!
28.10.2012 13:46
Четеш и изпитваш умиление, и едновременно с това нещо стяга сърцето ти. Но ти става и светло - човек открива своята истина, своите пътища и цветлетата, дето ухаят само за него, като Момино сърце ...
Поздрав!
цитирай
12. vahisht - Благодаря Ви от името на автора за милите думи и отзивите, а ето и неговата
29.10.2012 21:09
благодарност към Вас:
faktifakti
tsanynka
mariniki
анонимен №8
megg
"Сърдечно благодаря на теб и на твоите верни читатели!"
Ивелин
Поздрави към всички вас!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: vahisht
Категория: Лични дневници
Прочетен: 376084
Постинги: 97
Коментари: 1448
Гласове: 7978
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол