Получих препоръчано писмо от Утре.

 Дълго разглеждах плика и датата на него. „Не,  това е някакава грешка” -  си казах -  „Не може да бъде! Днес е 28-ми февруари , а на печата върху марката се открояваше датата 1-ви март."

 Ако датата беше 1-ви април, щях да разбера „съдържанието” на посланието, но сега... Погледнах за името на изпращача още веднъж:  Утре Завтрав Тумороув.
Пощенският служител сякаш схвана недуомението ми и, ей така, по свойски ми подхвърли:
– Какво, нещо не е наред ли?  - каза той с наведена глава,  поглеждайки ме над очилата си.
– Ами датата,  някак си не...

 – Чакай, чакай, преди да си почнал да се оплакваш,  не виждаш ли, че е само препоръчано, а не спешно, и е обикновенна поща, а не телеграма-светкавица. Та ден-два забавяне или даже седмица е напълно нормално.  От друга страна, с тези съкращения... нямаме достатъчно хора да...

 – Не се оплаквам -  казах малко рязко, за да спра тази до болка позната тирада - моят случай е малко по-различен...

 – Ех, дочаках за тези 35 години работа в пощата някой да не се оплаква и да иска да ми  благодари за свършената работа. -  пак ме прекъсна той и продължи – А то само ядосани и неблагодарни хора срещах през всичките тези години.  –  той си смъкна очилата и отправи мек и смирен поглед към мен, в очакване на моята благодарност. С голямо за мен съжаление трябваше да го разочаровам, показвайки му плика.

 – Както казах, моят случай е по-различен,  ето, вижте сам.  Кажете ми, знаете ли някой,  през вашите 35 години трудов стаж,  да е получавал писмо от бъдещето. Ето, погледнете името на подателя и датата и сам ще се убедите. – казвайки това, му подадох плика.

 Не знам какъв ефект произведоха моите думи, но той остана като вкаменен в следващите няколко секунди, след което бързо се опомни и отправи поглед напред, сякаш търсеше подкрепление от двете си колежки, стоящи срещу него. Те  следяха може би разговора от самото му начало и сега, след като срещнаха безпомощния му поглед, повдигнаха почти едновременно рамене, казвайки му по този начин, че му съчувстват, но не знаят как да му помогнат. Той въздъхна и бавно постави очилата си, вгледа  се в мен с поглед, който сякаш казваше „Ето, че икономическата криза и стресът в днешно време са започнали да дават своите резултати” Бавно пое плика от мен и внимателно се взря в него, като археолог, разучаващ древен египетски папирус.

 – Не,  не, това не може да бъде, това е някаква шега или просто вече ми е време да се пенсионирам, не, не... – продължаваше да си говори нещо сам на себе си.

 Двете му колежки,  изтласкани от „професионално” любопитство, стояха надвесени зад рамото му и също от време на време повтаряха в хор: – Не може да бъде, не...

 – В нашата държава всичко може! – се провикна господинът с побелялата глава зад мен и с това сякаш засили цялата опашка  към стъклото, разделящо ни с пощенските служители.

 – Бъдещето ли... Утре... получил... - някой нареждаше забързано и въодушевено.

 Като се повдигна  въпрос за бъдещето, настъпи пълна какафония,  всеки говореше, без да слуша  никого...

 – Какво, какво е получил?... Защо, с какво право?... Как?

 – Къде е това Бъдеще,  искам и аз да получа...

 – Инфаркт ли е получил,  кой... аха..

 – Получил е увеличение на пенсията или какво...

 – Не бе, получил е нещо от бъдещето, от бъдещето е получил нещо...

 – Глупави хора, никой не е получил нищо от бъдещето.  Вие не разбрахте ли, че за нас бъдеще няма! Няма нито светло,  нито жълто, нито окичено с гербери... –провикна се над всички отново човекът с побелялата глава.

 Настана тягостна тишина...

 Пресегнах се,  взех си плика с моето Утре,  моето Бъдеще,  и побързах да изляза с него на чист въздух. Исках да отида някъде на спокойствие и да надникна в Утре, макар и да не бях абсолютно сигурен дали ще мога да понеса онова, което е написано от Него.  Добра или лоша вест ме очакваше в този плик?  Ако е свързано само с мен,  мен кучета ме яли,  но ако е свързано с някой от близките и обичани от мен хора,  ще мога ли  да го понеса?

 Реших да оставя плика неразпечатан,  така щеше да бъде най-добре,  както за мен, така и за Утре, нищо нямаше да се промени, пак щях да го очаквам и да му се надявам.  Никой не е в състояние да узнае кога е онова негово Утре,  което никога не ще посрещне. Онова Утре, за което е чертал планове,  прекроявал е надежди с лека усмивка на лице или искрящ поглед на задоволство от полета на мечтите си. Именно Утре е била движещата сила, тласкала човека напред,  неговото упование в предстоящата ”жътва”, чиято сеитба е от Днес и многото Вчера, останали зад гърба му.  Стремежът от разгадаване и „поглеждане” в Утре е толкова стар,  колкото и самото човечество.  Къде ли не човек е търсил своето бъдеще,  започвайки от звездите и свършвайки с утайката на дъното в кафената чаша.  И винаги е откривал своето Утре... в  Днес.

 В геометрията три точки определят една-единствена и неповторима равнина. От нашите Вчера,  Днес и Утре се определя животът ни,  единствен и неповторим.

 Може би трябва да се отдадем на Днес докрай,  та то всъщност е онова Утре,  което не сме забелязали, че е дошло... Защото То винаги ще ни се изплъзва и убягва. То е като да минеш под дъгата,  колкото повече ти се приближаваш към нея, толкова повече тя се отдалечава от теб...

 И никаква песен не мога да се сетя за Утре, може би защото Утре -

 “Животът ще дойде по-хубав

от песен,

 по-хубав от пролетен ден..."